Историята на едно възкресение: ОУ „Отец Паисий“ – село Свидня
Имало едно време едно училище в планинско село. Тихо, забравено, с полупразни класни стаи и сянка от детски гласове. Беше останало само споменът за някогашния живот – звънецът, който събира децата, топлината на учителските ръце, празниците в двора, пъстрите буквари.
И после – заплахата. Да бъде закрито.
А да се затвори училище в едно село, значи да започне да умира и самото село. Да се угаси огънят на надеждата. Да останат само ехото на миналото и тишината.
Но някой каза „не“.
Не – на обезлюдяването.
Не – на безразличието.
Не – на това да се лишим от бъдеще.
Този „някой“ беше кметът на община Своге, г-н Емил Иванов – човек с отворени очи и сърце. Той се обърна към мен – човек на каузите, жена, която вярва, че всяко дете заслужава шанс. И аз казах „да“. Без да се замисля, без страх.
Кандидатирах се за директор, макар и с малко време за подготовка. Но понякога най-силната подготовка е любовта. Ентусиазмът. Вярата, че всичко си заслужава, щом дори едно дете остане в класната стая.
И започна промяната.
Не на думи, а с ръце. С гласове. С дела.
С подкрепата на Министерството на образованието и на община Своге, получихме финансова глътка въздух – но още по-силна беше човешката подкрепа. Учители, родители, служители, хора от селото – всички се обединихме. Не в кампания, а в мисия. Да върнем живота в училището. Да върнем смеха.
Днес сградата не просто ще се реновирана. Тя ще свети. Всяка стая ще говори с нов език – езика на бъдещето. А от тази есен, от втори клас, ще се учи и испански език – защото никой ученик не е „малък“, когато му се дава голям хоризонт.
Във въздуха вече ухае на боя, на нови чинове, на надежда.
От септември ще имаме самостоятелни паралелки в първи и пети клас – нещо, което до вчера бе немислимо. Приспособяваме временен физкултурен салон вътре в сградата, но мечтаем за истински, модерен салон отвън. И няма да се спрем, докато не го построим.
Учителите ми… не, нашите учители – това са хора, които не гледат часовника, а гледат в очите на децата. Хора, които разказват уроците не само с глас, а със сърце. До тях – непедагогическите кадри, които се включват с цялото си същество. Защото това училище не е просто работно място. Това е дом.
Селото също застана до нас.
Кметът на Свидня, г-н Емил Василев, ни подаде ръка и с нея вдигна духа на цялото село. Родителите се върнаха в класните стаи – не като ученици, а като съюзници.
А децата?
Децата отново тичат по коридорите. Смеят се. Мечтаят. И знаят, че тук, в тяхното село, някой е повярвал в тях. Някой им е дал не просто училище, а криле.
⸻
Това не е просто история за спасяването на едно училище.
Това е история за спасяване на достойнството на едно село.
История за това как, когато има сърце – има път.
Това е сърцето на Свидня, което отново бие.
Това е моето „Да“ към всяко дете, към всяка мечта.
И няма да спрем. Защото, когато училището живее – и селото диша!
С обич и отговорност към Вас,
Галина Димитрова
Директор на ОУ „Отец Паисий“, с. Свидня
